Не е вярно
Не е вярно (Комедия в няколко невъзможни действия)
Действащи лица:
Госпожица Евдокиева - стара и млада
Дядо Спиро - стар и млад
Врачката - стара и млада
Невена - стара и млада
Доктора
Медицинска сестра
Дядо Иван - глухия
Председател на ТКЗС
Грета - германка
Ваксаджия
Приятелка на Рада
Философа - млад и стар
И др.
Героите седят на холна гарнитура в лявата част на сцената и пият чай. С гръб е обърнат телевизор.
Мед. сестра:
- Лельо Радке да ти налея ли още чай.
Г-ца Евдокиева:
- Ти на кого викаш "Лельо ма", я извикай главния лекар, АЗ да го питам. (Става права и си намества наколенката на доктор Ливайн)
- За това ли ми вземате пенсията, да ме унижавате и да ми викате Лельо.
- На мене "Лельо", на мене. (до плач)
Мед. сестра:
- Извинете Госпожо.
Г-ца Евдокиева:
Йииииииии (с поемане на въздух) доживях, (пауза и задъхано), доживях и това. (почти до гневен плач)
- Госпожа е разпасаната ти баба, дето е минала през половината селски ергени. (ехидно)
- Ааааз, Аз съм госпожица Евдокиева.
- Рада Евдокиева. (натъртено)
Дядо Спиро:
- То с таз уста е ясно, че си още госпожица (бавно и спокойно), Щом досега никой не та е взел.(бавно през смях)
Г-ца Евдокиева:
- Селентийо, тебе никой не те пита. Гледай да не ти падне ченето в чашата!
Дядо Спиро:
- Ооооу , аз използвам "Корега"
Г-ца Евдокиева:
- Простак, от утре ще си пия чая в сама. ( тръгва си)
Философа:
- Уважаема госпожице, Много съжалявам за неприятната ситуация в която попаднахте. Вашата изтънчена душа беше тъй грубо наранена, но знайте, неволно. Днешните млади нямат мяра и обноски, но това дете не искаше да ви обиди (отива към сестрата). То ние тук сме като едно голямо семейство и ще ни е драго да допълните нашата компания с вашия чар и изисканост. Нека Вие сте нашата роза в букета от тръни.
- Не бързайте да си тръгвате, седнете при нас.
Дядо Спиро:
- То и розата е трън, тъй, че да седне.
Баба Невена:
- Спиро недей така бе. Госпожицата не лоша. Харна е.
Дядо Спиро:
- Арна е ама и тя като нас - трън.
Врачката:
- Стига, стига! Щом сме тука няма да си търсим кусури. Госпойце ела при мене да седнеш, да ти гледам.
Дядо Спиро:
- Иди, ама ако ти каже нещо лошо да знаеш, Не е вярно!
- Щото тя на всички по 40 дена им дава и после безплатен транспорт.
Баба Невена:
- Госпожице, не го Слушай Спиро, той си е такъв, нека ти гледа.
Г-ца Евдокиева сяда до врачката, с лека погнуса. Врачката хваща дясната и ръка и замира
Врачката:
- Вай, Майко Богородице, Мили Боже! Защо ма, Защо не го взе този. Гледай, гледай, ау, жандар ли е, фелдфебел ли е. Голям човек, ама от шапката не му се вижда косата.
Г-ца Евдокиева:
- Рус, рус беше. Сяда по-близо до врачката. Сред останалите настава оживление.
Врачката:
- Нали ти казвам рус, малиииии, най-хубавия.
- Брейй какви ръце, само, пък снагата. Тц, Тц, Тц язък (със съжаление). Виждам го да знаеш. В дясната част на сцената се появява рус мъж в униформа на фелдфебел,в едната си ръка държи камшик и го удря в другата.
- Как можа да не го вземеш.
- Ама аз и тебе та виждам.
- Гледай, гледай, гледай. Ма каква е тази хубост ма, таз рокля тъй ми се вижда някак ( разперва да покаже феерична рокля)
Г- ца Евдокиева:
- Такава беше, светло синя, много разкроена с една алена роза ей тук, до сърцето. По това време се появява момиче с подобното описание и се
суети около фелдфебела, но не смее много, много да го доближи.
Врачката:
- Нали това ти казвам те очите му се в розата гледат.
- Ама ти къде гледаш. То много хора, много нещо и все....., малииии, се хубави и млади ги виждам. Ма тука един ми са вижда, такъв вакличък, малко, ма и той много хубав ма.
Г-ца Евдокиева:
- Акордеониста Петър. Боже, ама ти наистина познаваш.
Врачката:
- Нали ти казах се музика около тоз Петър, ма и много хора.
- Чакай, чакай, Пресвета Богородице. Коя е таз ма, коя е таз дето не ми се показва хубаво. Излез ма Юдо да та вида, Излез. Майчице мила. Голям душманлък. (Кръсти се)
- Боже, Боже, до тебе седи гроб ти копай. Туй цвете дето ти изсъхна в саксията, туй хубавото ъъъъъъъ
Г-ца Евдокиева:
- Прави жестове да опише цветето
- Бегонията
Врачката:
- Аа точно тъй Тигонийта, (смеят се всички), щото и е трудно името, аз затуй не можах да ти я кажа, ама иначе я виждам. Да знаеш, там ти е турена магията. За това мила до ден днешен си сама.
- Ама късмета на всеки си му седи.
- Да ти казвам ако знаеш на мен какво ми се случи ееее.
Младата врачка:
Дясната сцена - на земята по турски стои млада циганка и чете писмо.
Здравей моята първата и последната любов. Останаха само три месеца да се връщам от затвора. Тука не е хубаво ама хранят добре. Много обиждат, но това са глупости, ... други работи. И тука крадат. Като се връщам, баща ми ти каза, че ще ми направи за тебе сватбата, за да може нашите три рожби да си имат и татко и майка. Ще можем да го направим и четвъртото на път. Няма да ти пиша други работи защото са държавна тайна от затвора.
- Обичам та много. Готви са за сватбата и баща ти да намери пари.
На сцената влизат млади сватбари. Набързо прибулват булката, играят, и наддават, като удрят с брадва по дървен стълб.
Сватбар:
- На булката бащата дава един наниз злато и два наниза сребро. Дава два коня с каруцата и голямата нива на горния път.
- Чичото на зетя дава маса и 2 стола.
- Бабата на свекървата дава 2 тигана калайдисани.
- Лелята на булката дава едно гърне и две стомни.
Врачката:
В лявата част.
- Ех даваха, даваха, накрая моя хубостник натовари всичко, взе нанизите, качи комшийката на каруцата и още същата вечер избяга.
- Само дето ми остави с три и четвъртото на път. Така и до днес с 4 деца дето не са виждали очите на
татко си. (просълзява се)
Философа:
- И Вашата не е била лесна.
Врачката:
- Господине, като сестра на брат ти го казвам.
- Добре че Господ ми прати силата да мога да гледам и да познавам, че ги изхраних тези четиримата, дето ме захвърлиха тука. На четиримата къщи направих, телевизори им купих ама и те като баща си. Взеха по една пепелянка и за мене място няма. Ще ми пращат картичка за Банго Васил. Ама нали съм майка ще им простя.
Баба Невена:
- Какво стана с мъжа ти?
Врачката:
- Като ми дойде силата да гледам казах: "Четири твои оставаш - Дванайсет чужди да гледаш"
Дядо Спиро:
- Е?
Врачката:
- Е ли? Господ го прати за 12 години в затвора а онази скумрия 12 пъти роди и все от чужди. (Дядо Спиро се отдръпва стреснат назад)
- Стига ма!
Врачката:
- Е не са 12 - седем са но има време.
- Ама докато разбера кой е направил магията много време мина.
- Разбрах де, сестра му и комшийката. Сестра му и тя бял ден не видя. Три аборта напрай и пак без мъж роди.
Г-ца Евдокиева:
- Дали да не пийнем още малко чай!?
- Сестрааа!
Мед. сестра:
- Да Госпожо, Госпожице - извинете!
Г-ца Евдокиева:
- Ъ ще се научиш!
- Донеси ни още чай и се качи в моята стая имам кутия с бисквити да донесеш и тях.
Мед. сестра:
- С удоволствие Госпожице!
Философа:
- Видяхте ли не е лошо момичето. Радвам се, че решихте да останете с нас.
Г-ца Евдокиева: (Към Врачката)
- Госпожа Артеп ще ми гледаш ли още малко!?
Дядо Спиро:
- Що да не ти гледа. То на нашата гара скоро влак няма да пристигне, пък за кораб хич и не чакаме. (баба Невена сръгва дядо Спиро)
Врачката:
- Сичко ще ти казвам и сичко ще оправим.
- Ама ще трябва да ми казваш с какви хора си живяла и какви работи са ти казвали.
В това време влиза медицинската сестра с чая и метална кутия с бисквити. Оставя кутията пред г-ца Евдокиева и налива чай. Евдокиева отваря кутията брои бисквитите и поглежда към сестрата.
Г-ца Евдокиева:
- Имаш късмет, че ни си взела от бисквитите. Обръща се към останалите
- Вземете си по една бисквита! След това към сестрата
- И ти си вземи, ей оная малката, да не напълнееш.
Мед. сестра:
- Не, но Ви благодаря за вниманието все пак!
- Желаете ли още нещо?
Г-ца Евдокиева:
- Като не искаш въври си, нищо не желаем.
- УУУУУ напаст. Останалите се споглеждат
Врачката:
- Искаш ли да ти гледам?
Г-ца Евдокиева:
- Аз бях....
(На дясната сцена младата Рада, пред огледалото.)
- Боже защо съм толкова хубава, каква коса, какви очи. Сега ще мина по калдъръма да разходя новите си обуща.
- Майко още като ги чуят да тракат по каменните плочи всички ще се обръщат и ще викат: "Госпожица Рада Евдокиева минава - най - личната мома в града".
- Ох добре, че свършихме училище и че хвърлих таз черна манта. Като монахиня бях с нея. И копчето все до горе закопчано.
- Ох къде е сега историка Неронов да ме пита кой цар какъв кон е яздил, да му кажа аз, Рада Евдокиева, как се язди кон.
- Да пита оная селентия Венчето тя да му каже кой кон на кой цар. Ама и тя бе как винаги си знаеше уроците, тъй ли един път не обърка нещо. Че и на френски говори. И тез гимназистчета с наболите мустачки, тъй ли очи нямаха - Венче, Венче, Венче.
- Няма да погледнат мен а нея.
Приятелка на Рада:
- Срещат се на сцената
- Оо госпожице Рада. Каква хубава рокля, Нова ли е?
Г-ца Евдокиева:
- Нее обувките ми са нови. Донесоха ми ги от странство.
Приятелка на Рада:
- Я покажи. Наистина не съм виждала такива.
- Как я караш.
Г-ца Евдокиева:
- Бях на фризьор и сега отивам на забавата.
Приятелка на Рада:
- И аз съм тръгнала на там. Ако нямаш против може да вървим заедно. - Рада оглежда приятелката си.
Г-ца Евдокиева:
- Добре си облечена, няма да ме излагаш, пък като вървиш с мен кой ли ще те погледне.
- И без това всички виждат само мен.
Приятелка на Рада:
- То не се знае кой кого гледа и какво вижда!
Г-ца Евдокиева:
- Кучка (през зъби и в гръб на приятелката си)
На сцената излизат още хора и става танцова забава. Там е фелдфебела и акордеониста Петър. Там е и Венчето.
Г-ца Евдокиева:
- Боже доживях и това (гледа към Венчето)
- Погледни я само, с това сукманче и с тези галошки. Защо някои хора не си стоят на село не знам.
Приятелката на Рада
- Виж кой се върти около нея. - гледат фелдфебела
Г-ца Евдокиева
- Тоз човек очи няма ли. Как може да гледа една селентия. То ни косата му, ни прическата му, ни обувките. Все едно е дошла от тютюна на забавата. (смеят се) Венчето дочува и отива при тях.
Венчето:
- Здравейте госпожици. Нещо май говорехте зад гърба ми.
Г-ца Евдокиева:
- Глупости, как можа да ти мине такова нещо през ума. Та ти си ни приятелка. Дори и да сме казали нещо то е защото много държим на теб и на твоето приятелство. Как си? Какво правиш в града по това време?
Венчето:
- Наех си квартира защото започнах работа.
Г-ца Евдокиева:
- Е да на някои им се налага и да работят. (ехидно) В кое семейство те наеха за прислужница. Иронично.
Венчето:
- Започнах работа като учителка на малките ученици.
Г-ца Евдокиева:
Мили Боже,- Никога няма да пусна децата си при тебе. Смеят се
Венчето:
- Няма да ти се наложи. Наесен заминавам в университет да продължа образованието си.
Приятелката:
- Я ми кажи кой беше този дето си говорихте преди малко. (гледа към фелдфебела)
Венчето:
- Военен е. Скоро и той ще заминава по разпределение. Иначе мисля, че е от София. Разделят се.
Г-ца Евдокиева:
- Университет. Тая селянка в университет, с туй сукменче и с тез цървулки.
- Аз съм за университет. Да тръгна по тия ми ти жълти павета, да мина покрай двореца, да тракам с тия вносни токчета, че като минавам да ме загледа някой я съветник, я министър, пък може и някой регент на Царя!
- А то Венчето с две смачкани тетрадки под мишницата - студентка.
- Не тя, аз съм за там.
(Лявата сцена)
Г-ца Евдокиева:
- После дойде Девети. Царя си отиде. Госпожица Евдокиева стана другарката Евдокиева и това е.
- Приятелката ми измъкна акордеониста Петър под носа ми, ама той отиде на фронта и от там избяга за Франция, така, че и тя не намаза кой знае колко.
Врачката:
- Много си нещастна мила. То е защото имаш магия за разлъка. Затуй фелдфебела си е тръгнал.
Философа:
- Неронов само по история ли Ви преподаваше.
Г-ца Евдокиева:
- За съжаление и по философия.
- Защо питате?
Философа:
- Аз съм сина му.
Г-ца Евдокиева:
- Не може да бъде. Това е най-добрия учител когото познавам. Боже като заговореше за някоя битка, ама все едно сме там. Много добър човек. Как е той.
Философа:
- Спомина се преди 24 години.
Г-ца Евдокиева:
- О Бог да го прости (кръсти се)
Философа:
- Вие ме върнахте в моите спомени от онези години. (всички вперват очи във философа)
- И мен войната ме завари в университета.
- Тъкмо се бях оженил за Грета. Дъщерята на един немски офицер.
- Когато немците се оттеглиха тя си тръгна с тях. Беше бременна в 6-тия месец. Какво се е случило с нея не знам.
- Както влезе в живота ми така си и отиде.
Врачката:
- Вай то все трагедии в тоз дом.
(На дясната сцена - разположени са ваксаджия, младия философ, фелдфебела и Венчето, с нова градска рокля, Грета и още две три млади момичета, които се смеят и гледат към ваксаджията и философа. Венчето и фелдфебела са малко по-встрани и нещо разговарят. Ваксаджията лъска обувките на младия философ.)
Ваксаджията:
- Джам праим, Черно, кафяво, бяло, Джам праим. Вакса молим. Вакса. Джам праим, Черно, кафяво, бяло, Джам праим. Вакса молим.
Грета :
(Към философа слага ръка на рамото му)
- Ще плати ли за мене една боя на мои обувки моля. Моля!
Ваксаджията:
- Господина, за госпожата на полвин цена и на версия ще пиша ако искаш.
- Майко само да си сложи крачето ей тука. (Чука с четката по сандъчето за лъскане.)
- Как ще лъскам.
Младия философ:
- Ама аз, ъъъъъъъъъъ (бърка в джобовете си и търси още пари) Аз ъъъъъ.
Ваксаджията:
- (Бавно и с подмазване) Господина, черпи госпожата едно лъскане бе.
- Аз на половината, половината ще ти взема. Нека бе Господина, нека да го лъсна на госпожата.
(Фелдфебела вади банкнота от джоба си и я дава тайно на философа):
Фелдфебела:
- Ще ми ги върнеш като почнеш работа!
Младия философ:
- Ама как да Ви ги върна, като не Ви познавам?
Фелдфебела:
- Ти си сина на г-н Неронов, нали? Историка Неронов.
Младия философ:
- Да но,
Фелдфебела:
- Имах честта да служа известно време във вашия град и баща Ви беше един от малкото добри хора които срещнах.
- И това нежно цвете също - прегръща леко Венчето.
Младия философ:
- Чувствам се изключително неловко.
Фелдфебела:
- Всички студенти са така, За мене беше чест да помогна и ще ми е приятно да изпием по едно кафе след като свършим тук.
- Разбира се ще вземем и госпожицата, ако тя няма нищо против - гледа към Грета.
Ваксаджията:
- Напротив, аз ще ги лъскам ли тези обувки?
(Смеят се. Грета събува обувката си и я слага на съндъчето, като се подпира за да не падне на философа. Ваксаджията взема обувката и сърдито излиза напред.)
- Вий на мене майтап ли сте. Какво да и лъскам на таз обувка без крак. (Бута ръката си вместо крак.)
- Как ще го лъскам без крак. Къде ще сложа картоните. Как ще го намажа.
- Слушай ма госпожа, (към Грета), сложи таз обувка ма. Сложи я, че стъпи на сандъка, да ти сложа картоните отпред, отзад, отстрани, че да та намажа с боя, че да взема четката, да лъскам, да лъскам доде светне като кубето на "Александър Невски",
- На лява сцена
Дядо Спиро:
- Че той света като едно село бе. Само мене дето ма няма в таз история. (смият се)
- Ама аз сигурно съм чакал шумкарите някъде.
Баба Невена:
- Спиро стига де. Не му е лесно на човека.
Г-ца Евдокиева:
- Какво стана после.
Философа:
- Срещахме се няколко пъти и това е. Събрахме се почти на шега. Родителите ми така и не разбраха, че съм се оженил и набързо съм останал сам.
Врачката:
(Просълзена)
- Аууу, Много мъка, много нещо бе.
- То таз Изаура дето я гледаме ряпа да яде.
Бай Иван Глухия:
До момента той само е присъствал на масата, без да взема участие.
- Кой е умрял?
Врачката:
- Ее имай малко търпение де. При толкоз мъка все ще се тръшне някой! Недей бърза.
Бай Иван Глухия:
Кръсти се - Бог да го прости - хубав човек беше, кротък.
Врачката:
- Кой да го прости Господ, бе, нали ти казах, никой не е умрял!
Бай Иван Глухия:
- Тц, Тц, Тц. Сега кой ли ще направят главен доктор. Дано не е онова младото, с рижата брадичка, че все ми се кара!
(Всички се кръстят и чукат на дърво.)
Философа:
- Абе, Бай Иване, май е време да си лягаме?
Бай Иван Глухия:
- Вярно не му беше времето, ама Божа работа. Венец поръчахте ли?
Врачката:
- Боже прости на Бай Иван! (Кръсти се.)
Бай Иван Глухия:
- То не че ми е работа, ама кой поп ще го опее?
Г-ца Евдокиева:
- Арменския Бай Иване, Арменския поп ще го опее.
Бай Иван Глухия:
- Да знаеш, не та разбрах коя си, ама и аз викам да си лягаме.
- Айде лека нощ! - (става и леко прегърбен и куцайки излиза от сцената.)
(Всички бавно напускат сцената.
Сестрата разтребва масата и в това време звъни телефон)
Мед. сестра:
- Дом за хора в напреднала възраст, Добър вечер! - прави паузи
- Радвам се, че се обаждате. - гледачката се връща и подслушва разговора.
- Да г-н генерал, г-н Неронов е при нас.
- Добре е, но със сигурност ще го зарадвате.
- Точно така това е адреса ни.
- Ще очакваме писмото Ви.
- Не съм сигурна, някоя от нашите дами да е доцент но имаме жена с такова име.
- Сестрата разтребва масата и излиза.
- Основната група се връща на сцената и сяда за закуска.
По телевизията предават новини. Слушат прогнозата за времето
Бай Иван Глухия:
- Объркаха го туй време и това си е. Откакто взеха да го предават по телевизията го объркаха.
Философа:
- Защо бе Бай Иване да са го объркали?
Бай Иван Глухия:
- Ама нали и аз това ти казвам. Преди облаците ходеха където Господ ги прати, а сега, където им кажат от телевизията. Смеят се.
- Не се смейте! Днеска облаците, утре Слънцето ще подкарат.
- Накрая и нас.
Врачката:
- Ще става нещо голямо. Като черно на бяло го виждам.
Дядо Спиро:
- Да не ни връщат Македония.
Врачката:
- ААА туй още не ми се показва.
Дядо Спиро:
- Дано да не ти се покаже скоро, че ще трябва да храним и тях.
Врачката:
(Държи се с едната ръка за главата а с другата сочи небето)
- Спиро няма да е скоро!
Дядо Спиро:
- Ох успокои ма!
Философа:
- Спиро защо си притеснен ?
Дядо Спиро:
- Как да не съм притеснен.
- Не виждаш ли какво става. Те македонците поне ТКЗС да имаха, ама и те като нас вече нямат.
- Хубаво беше едно време! Едно ТКЗС хранеше една партия и работата вървеше. Имаше за всички, имаше и за крадене.
- Пък сега 200 партии.
- То това и безмитен внос не може да го изхрани.
- Трябваше да оставят ТКЗС-то. Хем да има хората къде да работят, хем да има откъде да крадем.
Философа:
- Бай Спиро ти крал ли си?
Бай Спиро:
- Не никога! (врачката кашля)
- Да де само по необходимост. То времената бяха такива.
Дясната сцена.
Председател:
- Спиро, Спиро, - Спиро влиза
Спиро:
- Аз ако не си сменя името пък на!
Председател:
- Недей така бе Спиро, знаеш колко много държим на теб. Ти си изключително добър човек.
- Има неща които ти вършиш най-добре.
Спиро:
Сърдито
- Абе аз и ям, и пия добре, ама за банкет никой не ме е викнал.
Председател:
- Е то на последния банкет бяха малко по специални нещата, ама ти не се сърди. Пак ти казвам ние сме ти истински приятели. Мислим ти най-доброто.
Спиро:
- Когато ходихте на Бачковския манастир пак ли бяха специални нещата,... или като празнувахте деня на животновъда.
- Като раздавахте картите за почивка пак ли бяха по-специални нещата.
Председател:
- Спиро нещо си разстроен, от къде идваш!?
Спиро:
- Разстроен съм ходих да бърша сълзите на коня.
Председател:
- Защо плаче коня, да не е болен.
Спиро:
- Питах го но не ми каза. Сигурно вижда, че и аз не съм добре.
Председател:
- Спиро не си прав. Сега на всеки даваме според заслуженото.
Спиро:
- Виждам. Колкото по-малко си дал, толкова повече си заслужил.
Председател:
- Спиро това са опасни приказки.
Спиро:
- Опасни са ама са верни.
- Като започнахме да правим ТКЗС-то тати Ви даде 300 овце, 250 декара земя, мандрата дето хранеше партизаните, 4 коня, 12 бивола.
- Овцете още ги гледате в нашите кошари.
- И за благодарност Спиро още рине оборите.
- Хората влязоха н ТКЗС-то с по две дръгливи кози и чиновници станаха а аз .........
Председател:
- Успокой се Спиро, много ме натоварваш с твоите проблеми, аз също си имам грижи.
- Все пак ти си добре. Нямаш проблеми, имаш много свободно време. На чист въздух си. Какво ти е.
- Погледни природа, красота, агънца блеят.
Спиро:
- Вярно е др. председател. За ужас на много хора още съм добре, пък съм и казал "Кой каквото ми е натъкмил - три пъти да му се върне"
Председател:
- Ти кълнеш ли бе Спиро. Стреснато и уплашено
Спиро:
- То вас клетви не ви хващат. Нали затова казахте на Господ да си ходи. Да не ви гледа резилите.
Председател:
- Спиро за да разбереш, че не съм лош човек ти предлагам нова работа.
- Решили сме да те направим отчетник на млякото и на агнетата. Ти и без това най-много от това разбираш.
Спиро:
- Че какво толкова ще му отчитаме.
Председател:
- Важно е! Ако пишем, че имаме 100 агнета трябва да си останат 100.
Спиро:
- Ама това да не са камъни, живи душички са това. Всичко става.
Председател:
- Е затова искам да те направя отчетник тебе, а не някой друг.
Спиро:
- Че то направо да си ме вкарате в затвора по-добре
Председател:
- Не е така Спиро. Ние всички стоим зад теб.
- И нали разбираш, аз все пак съм в много деликатна ситуация, че ти ги говоря тези неща, но то е защото си ми голям приятел.
- Много държа разговора да си остане между нас.
Лява сцена
Дядо Спиро:
- И така, като започна една отчетност не ти е работа.
- Колко нещо съм изписал по необходимост.
Г-ца Евдокиева:
- Че то туй си е чиста кражба!
Дядо Спиро:
- Кражба, кражба ама по необходимост.
- Ако знаеш нашите агнета колко студенти изучиха.
- Какви вили построиха.
- И до Съветския съюз на екскурзия ме заведоха.
Г-ца Евдокиева:
- С агнетата ли?
Дядо Спиро:
- Не с параход до Одеса.
Влиза главния лекар
Гл. лекар:
- Добро утро момичета и момчета!
- Как сте госпожице Евдокиева!
Бай Иван Глухия:
Пада на колене срещу публиката със събрани ръце за молитва. Кръсти се бавно.
- Милостиви Боже, Помилуй мен грешния, че се съмнявах в твоята чудодейна сила. (Става отива и пада на колене до доктора и целува бялата манта.)
- Боже Благодаря ти, че възкреси нашия доктор и не допусна онова рижото да командва.
- (Вдига глава си съм доктора) - Ооооо Новий Лазаре, благослови мен грешния за Слава на Отца, И Сина и Светия Дух.
Гл. Лекар:
Слага ръката си на главата на бай Иван, а той продължава да целува края на мантата.
- Сестра напомни ми да сменим лекарствата на Бай Иван.
Бай Иван:
- Радуйте ся, Радуйте ся грешни.
Гл. лекар:
Сяда при групата.
- Не зная как да започна, но получих едно много хубаво, но и малко странно писмо.
Врачката:
- Казах Ви аз сутринта. Нещо голямо ще става. Черно на бяло ви го казах сутринта и ей го дойде черно на бяло. Ама да знайте на хубаво ще е.
Бай Иван:
- Еййй голям късмет. Смили се Господ над нас. То това рижото ако беше станало главен. Боже опази. А сега ще го питам чува ли бай Иван или не. Глух съм бил.
Доктора вади писмо от джоба си
- Боже, Господ ни е пратил писмо. Той за това го е възкресил за да ни донесе писмото.
- Тихо, тихо да чуем!
Пада на колене и чака да чуе писмото.
Гл. лекар:
Чете
- Уважаеми д-р Димитров,
Пише Ви генерал Иларионов. Дълго мислех как точно да се обърна към Вас и Вашите пациенти. Сред тях има много скъпи за мен хора. Съвсем скоро разбрах, че мой забравен от миналото приятел е при Вас. Г-н Неронов, който не съм виждал повече от 50 години. Дано писмото ми го намира в добро здраве и дано си спомня за младия фелдфебел и ваксаджията. С нетърпение очаквам да го видя.
Не зная дали е редно, но сред Вас има една дама, която остави траен белег в сърцето ми. Навремето войната ни раздели, но до ден днешен тя е в сърцето ми. Понеже нямам нейното разрешение за сега ще запазя името и в тайна, но ще и напомня наколно реда които навремето написах за нея.
Нощта сърдито тръгна си,
а Утрото не бързаше да идва.
Изгонен от живота ти обърнах се,
но нямах сили да замина.
Нощта сърдита тръгна си,
И бързайки забрави тъмнината.
Отвлече те със себе си завинаги,
а мен остави, Утрото да чакам.
Така Нощта ми стана спътница,
С надежда някаква отново да се видим,
а Утрото заключено със Слънцето
и днеска още все не идва.
- Е това е дами.
Врачката:
- Вай, Тва тоз ли го е написал.
Г-ца Евдокиева:
- Боже, това е фелдфебела.
- Генерала дето ще идва е фелдфебела.
Става права и пред всички заявява
- Това писмо е за мен.
- Знаех си, че той ме обича.
Врачката:
- Нали това ти казах. На всеки късмета си му седи.
- Само да не урочасаме работата.
Г-ца Евдокиева:
- Този път само през трупа ми
- Боже г-н Неронов, колко се радвам, че сме заедно. Разкажете ми моля Ви за Генерала. (Отдалечават се от останалата група.)
Философа:
- Нали Ви разказах. Бяхме няколко месеца заедно в София и после той отиде на война, а аз се върнах тук.
- Сама разбирате, че ситуацията е малко деликатна.
Г-ца Евдокиева:
- Че какво и е деликатно на ситуацията. 50 години го чакам да се сети за Рада Евдокиева, а той ми пише стихчета.
- Женен ли е.
Философа:
- Не, не е. Цял живот е бил военно аташе. От посолство на посолство. Сега вече сигурно се е пенсионирал.
Г-ца Евдокиева:
- Разчитам много на Вас, г-н Неронов. Вие сте истински приятел. Човекът заради когото останах тук сте единствено и само Вие.
- Ние сме две самотни интелигентни души сред тази паплач. Трябва да се държим. (Връщат се при останалите)
Гл. лекар:
- Стягайте се за гости. След три дни генерала ще дойде с ремонтна бригада да оправят покрива на дома.
Дядо Спиро:
- Той да вземе да доведе и една бригада да оправят бабите, че нас май вече не ни бива.
Врачката:
- Каква беше таз уста твойта бе. Един път не каза нещо свястно.
Г-ца Евдокиева:
- Остави го Спиро, той ако беше хубав нямаше да е тука.
- Трябва да направиш нещо, че да не се развали работата.
- Нещо ми е свито и не знам как ще мине.
Врачката:
- Какъв ден сме днеска.
Г-ца Евдокиева:
- Вторник
Врачката:
- Сестра , Сестра.
Мед. сестра:
- Какво има лельо Артеп, да не вдигна кръвно.
Врачката:
- Не, ама слушай сега. Работата е много спешна.
- Днеска е вторник. Направи ни две турски кафенца, ама истински. Да ги сложиш в онези хубавите чаши, дето доктора пие от тях.
Мед. сестра.:
- Ама,
Врачката:
- Няма ама. Днеска е вторник и ще гледам на госпожицата на кафе. Както днеска познава кафето никой друг ден не познава така. А пък в онези докторските чаши най-хубаво се вижда.
Мед. сестра:
- Да си направя ли и на мен едно кафенце.
Врачката:
- Ей ще стане човек от тебе. Е така те искам.
- Направи си кафенце. Ти знаеш ли как да го свариш това кафе.
Мед. сестра:
- Нещо специално ли трябва.
Врачката:
- Всяко кафе по отделно да го направиш, а не общо. Щото ако е общо ще объркаме работата. Сестрата излиза и с нея останалите.
Г-ца Евдокиева:
- Ти и на кафе ли гледаш.
Врачката:
- На всичко гледам. Тоз занаят или го можеш или не.
- 80 - та година като имаше криза за кафе гледах на ръж и леблебия, ама никой не разбра.
- Като гледах на боб ги карах да си купуват по 1 кг. боб. Да пренощува в къщата на този дето ще гледам. И после от него ги карах със стиснати очи да вземат по едно зърно да го пуснат при моите зърна.
Г-ца Евдокиева:
- Другия боб какво го правеше.
Врачката:
- Че аз с този боб ги изгледах тия мойте четиримата.
- Боб чорба, боб яхния, от време на време с кокал.
(Смеят се.)
Мед. сестра:
- Кафенцата са готови. Сервира ги на масата.
Врачката:
- Бавно го пий и го бъркай, както ти е бъркан живота.
Г-ца Евдокиева:
- Божееееееееее, фелдфебела - генерал.
- Ще си сложа синята рокля с голямата роза. Дано ме познае.
Врачката:
- Че той нали заради тебе идва. Как няма да те познае.
Г-ца Евдокиева:
- Знам ли. Аз съм си същата - и млада и хубава. (Намества си наколенката на д-р Ливайн) То ако нещо го обърка това ще е. Няма да повярва на очите си. Толкоз хубост съхранена до днес. (Обръща чашата и прави кръст отгоре и. Оставя я на страна)
- Слушай можеш ли да направиш така генерала само мене да гледа и никой друг?
- Можеш ли?
Врачката:
- Че това врачките го учат в първо отделение.
(Бърка в пазвата и вади червен конец, дървена лъжица и връзка кокали. Оставя ги пред себе си)
Г-ца Евдокиева:
- Какво е това?
Врачката:
- Ще видиш ама, първо кафето.
- Да си дойдем на думата. Кафето ще ти го гледам подарък - само за 5 лева. Иначе вземам по 20. Генерала ще го вържа да гледа само тебе за 20 лева.
Г-ца Евдокиева:
- Все пак аз също съм на една пенсия.
Врачката:
- Няма проблем, аз мога и без пари, ама Силата не ми дава. Два пъти не взех пари и двата пъти се обърка работата.
- Да знаеш работа се бърка и ако не дадеш парите от сърце. Ако ти се свидят по-добре да не почваме.
Г-ца Евдокиева:
- Сестра!
- Иди до стаята ми и вземи чантата ми.
- И да внимаваш. Знам всяко нещо къде стои.
Мед. сестра:
- Веднага госпожице.
Врачката:
(Взема сухата чаша).
- Ето го виждам го. (показва и чашата)
- Идва от път и на път отива.
- Чакай малко, гледай, гледай. Виждаш ли таз змия дето се е увила около него и към тебе гледа.
- Същинска буква "Н"
- Това ще е само Неронов, философчеито.
Г-ца Евдокиева:
- Тая мазник може да направи някоя мръсотия.
Врачката:
- И мен много ме съмнява.
- Трябва да вържем Генерала.
- Ей сега да дойдат парите и почваме. Иначе няма да се хване магията. Пак гледа към чашата. Да знаеш това "Н" го чака път. Както е дошло така ще се изниже. Ще се отървем от него.
Г-ца Евдокиева:
- Ох Слава Богу.
- Ето и сестрата се връща.
- Към сестрата - Дай мила, дай, че направо ще се побъркам!
Сестрата:
- Искате ли да ви донеса нещо успокоително.
Врачката:
- За нейната болест няма лек. Аз съм и успокоителното. Само гледай и слушай.
(Взема голям конец и започва да връзва възли, като плюе на всеки вързан възел):
- Когато вържа възел пръв - И Генерала ще е в тази връв.
- Когато вързани са възли два - със Рада Ще го оплета.
- Щом вече възлите са три - на нея той не ще и устои.
- Когато станат четири на брой - невеки неин ще е той.
- Направя ли ги да са пет - Ще има тя голям късмет.
- На шести възел аз ще спра - За да получа първата пара
- Щом Рада ми се отплати - и седми възел ще се появи
- За да се сбъдне туй във възел осми - ще сложа малко руси косми
- Щом девет възела в едно сбера - магията ще дойде на часа.
Г-ца Евдокиева:
- Цялата се разтреперих
- Ти наистина ги разбираш тези неща.
- Стихотворението. Трябва ми стихотворението.
Врачката:
- То пък за какво ти е.
Г-ца Евдокиева:
- Ще си сложа синята рокля. Ще застана пред него и ще рецитирам. Ще рецитирам докато ме сграбчи в прегръдките си.
- Мен госпожица Рада Евдокиева.
- Трябва ми това стихотворение.
Врачката:
- Трябва да пратим Спиро да го открадне по необходимост.
Мед. сестра:
- Не е необходимо. (Двете я гледат)
- Аз много харесах стихотворението и го преписах. - вади от джоба си лист хартия и го подава на Рада.
Г-ца Евдокиева:
- Мило дете, още първия ден като те видях се влюбих теб. Такова нежно и прелестно създание. Ти си ангелско цвете в тази пустош.
- Много ти благодаря мило. Боже какво добро дете.
- Как се радвам, че съм ти приятелка.
Мед. сестра:
- Радвам се, че ви доставих удоволствие. Врачката и сестрата се оттеглят
Г-ца Евдокиева:
- Слага очила и започва да учи стихотворението. Четейки бавно обикаля сцената и излиза декламирайки:
Нощта сърдито тръгна си,
а Утрото не бързаше да идва.
Изгонен от живота ти обърнах се,
но нямах сили да замина.
Нощта сърдита тръгна си,
И бързайки забрави тъмнината.
Отвлече те със себе си завинаги,
а мен остави, Утрото да чакам.
Така Нощта ми стана спътница,
С надежда някаква отново да се видим,
а Утрото заключено със Слънцето
и днеска още все не идва.
Леко затъмнение и на сцената започва да излиза целия персонал и пациенти. Настроението е приповдигнато. Чакат се гости.
Врачката:
- Знам аз днеска големи работи ще стават.
Дядо Спиро:
- Пенсиите ли ще вдигат?
Врачката:
- Прави жест, че пита Господ. Не казва ми се, че пенсиите от първи юли ще ги вдигат.
Влиза Рада Евдокиева със синята рокля, с червеното цвете. Не обръща внимание на никой и отново си държи листчето със стихотворението.
Гл. лекар:
- Готови ли сте за срещата.
Дядо Спиро:
- Готови сме ама по една биричка за обяд не може ли така някак си за срещата. Ако може.
Гл. лекар:
- Че що да не може бе бай Спиро. Що не си казал досега.
- Сестра обади се в кухнята да имат грижата. Все пак наистина днес е голям празник.
- Всеки ден не ни идват гости.
Г-ца Евдокиева:
- И то какви гости. Генерал.
Врачката:
- Идват, идват.
- Боже каква снага.
- Хранен човек, Боже.
- Голям човек.
Гл. лекар:
- Добре дошли г-н Генерал!
Генерала:
- Добре съм ви заварил всички. - държи букет цветя
Отива и прегръща философа.
- Ех Нерончо, Нерончо. Доживяхме да се видим отново. - прегръщат се през рамо.
Философа:
- Какви години бяха само.
Генерала:
- Хубави и млади.
- И луди.
Смеят се. Рада Евдокиева се приближава при тях и се включва в разговоро.
Г-ца Евдокиева:
- Да и луди и млади?! - превзето
Генерала:
- Госпожо познаваме ли се?
Г-ца Евдокиева -
Започва пламенно да рецитира стихотворението: Генерала се дърпа настрани и слуша.
Нощта сърдито тръгна си,
а Утрото не бързаше да идва.
Изгонен от живота ти обърнах се,
но нямах сили да замина.
Нощта сърдита тръгна си,
И бързайки забрави тъмнината.
Отвлече те със себе си завинаги,
а мен остави, утрото да чакам.
Така Нощта ми стана спътница,
С надежда някаква отново да се видим,
а Утрото заключено със Слънцето
и днеска още все не идва.
- След края Рада взема букета от ръцете на генерала и кокетно флиртува.
Баба Невена:
- Става права и тихо, но уверено продължава:
Нощта страхува се. Зората знае,
Че аз напук ще я дочакам.
И там във ъгъла с разкъсаното утре
ще се надигне и ще ме огрее светлината.
Нощта страхува се, беснее,
Че нищо нам не може да ни стори.
Дори да спъне Утрото, то ще изгрее
И мръсната и злоба ще събори.
Двамата се прегръщат с генерала в дълга преградка.
Г-ца Евдокиева:
Крещи вика с истеричен глас.
- Не е вярно! Не е вярно!
- Аааааааааз, аз съм за тебе.
- Не тази селянка.
- Невено, Кучко долна.
- Ти бе ти очи нямаш ли бе. Аз съм за тебе не тая селентия.
- Дядо Спиро и взима букета и го дава на баба Невена.
- Двама души хващат г-ца Евдокиева и я извеждат извън сцената през цялото време тя крещи и вика
- Не е вярно
- Не е вярно.
КРАЙ
Петко Илиев