Гара

Самотна, гарата сега мълчи,
мотриса стара, чака от години,
ръждясалият коловоз крещи,
проядени траверси, гнили.

Врати разбити, зинали уста,
приют е за бездомниците псета,
стъклата липсват, няма и следа,
дори табелата нарочно взета.

А помни старата онези времена,
на всяка керемида малка гара,
варосани стените, чистота,
Началникът, на влака пътя дава.

Ще слезе селянка със двете си деца,
с покупки градски, свършил е пазара
и ученичката със черната  пола,
със блуза бяла и коса прибрана.

По малката пътечка към дома,
ще се запътят и отново утре заран,
по нея ще се върнат към света,
към малката си бяла гара.

Самотна старата сега мълчи,
отдавна бурените са я скрили,
останал спомен, сребърни коси,
сълза заседнала, хиляда мили.

15.10.2009 г.

Петко Илиев