Черга

Във влажна прегръдка на летен следобед,
по  уличка тясна, от  морско крайбрежие,
разпънати маси търговци подреждат,
гердани от миди и чужди одежди.

А  в края на пътя, почти недопусната,
приведена,  слабичка, стара жена,
сергийка  изпъстрена,  всичко надиплено,
от време запазени … скъпи неща.

Тълпят се туристите, шумни и весели,
кафяви и лъскави, летен загар.
Катмички похапват, прясно изпечени
и… стоката гледат  - нали е пазар.

Гледат, надничат из  пъстрите  черги,
ръчно тъкани от майсторка стара,
ала очите им, все  нея поглеждат,
отделена от другите, черга разстлана.

Казва жената как и е най-скъпа,
в зимни нощи, почти в тъмнина,
влакната  е прела и багрила скрито,
чеиз да направи за свойте деца.

Краските силни, редят се във чергата
тюркоазено синьо и жълт минзухар,
пурпурно, алено,  зелено и черно,
заплетено сякаш,  от природата дар.

Разказва жената как на разбоя,
прекарвала  нощи, откраднати дни,
децата приспивала и… всичко отново,
да смогне… и тя като всички чеиз да дари.

“За друго тъкана е, …не е за продан,
за прясно измазана стая, във бяло,
и щерка засмяна с вода да премита
и внуци по нея да бягат засмяно”.

Разказва жената, а дами от странство,
за чергата питат, с каква е цена.
Намесих се тихо… “Недейте я пита”!
”Живота  продава си тази  жена”.

Петко Илиев

2009