КИЛИЯ

Във навика на сивия ми ден,
влетя внезапно и се спря до мене,
не си отиде, а не беше в плен,
стоиш във пустошта от доста време.

Тук много са минавали преди,
за ден за два, дори и за минути,
разбивали момчешките мечти,
и са си тръгвали, молби нечути.

Какво те спря пред моята килия,
не е готова, няма и да стана,
какво от туй, че дядо ми Илия,
Ирина чакал тук, да му пристане.

Не съм Илия аз, дори да исках
и ти Ирина, няма как да бъдеш,
до гроб със мен не ще устискаш,
не се кълни в живот  отвъден.

тръгни по пътя си, че има още,
не свършва той пред моята пустиня,
снага не си, за старите ми кости,
върви момиче, времето не стига.

Инат излезе, с огън във очите,
наново пламнал, може би съдбата,
накрая на живота ми, мечтите,
решила да превърне във отплата.

...............................

Е, няма как да скрия, че те искам,
в килията си, дом, до гроб, за двама,
в пустинята ми влез, а аз пречистен,
ще я превърна в рай, щом тук остана.

Петко Илиев

07.09.2010